(Статията е публикувана в сборника "Нови източници за изследване на "възродителния процес", Парадигма, София, 2011 г.)
През
втората половина на 80-те години в България популярност набира слухът, че при
осъществяването на насилствената масова смяна на имената на българските мюсюлмани
като радикален етап на т. нар. „възродителен процес”, българското партийно и
държавно ръководство „изпробва” „съветски проект” за разрешаване на националния
въпрос. Според тезата за „съветската връзка” целта в случая е да се провери как
ще заработи „проектът” и при евентуален негов успех, той да се приложи за
справяне с мюсюлманския проблем в СССР. Доколко тази теза е основателна?
Решенията
за провеждане на масова смяна на имената, а по-късно – през лятото на 1989
г., за отваряне на границата и издаване
на паспорти, улесняващи изселването на българските турци, всъщност така и не
получават официално съветско одобрение. Първото е взето от ръководството на БКП
в периода на вакуум на властта в Кремъл в края на краткото управление на
Константин Черненко през 1984 г., а що се отнася до второто - новият съветски
лидер Михаил Горбачов още през октомври 1985 г. изразява по-скоро мълчаливо
несъгласие с българската политика към мюсюлманите по време на своите разговори
с Тодор Живков. Към средата на 1989 г. видимата резервираност на съветската
страна прераства в явно дистанциране на либерала Горбачов от консервативния
Живков и от неговите политически методи, които вредят на международния престиж
на българската държава, на Съветския съюз и противоречат по същество на самата
политика на „новото мислене”[1].
Отношението
на съветското ръководство предопределя и интереса към темата на журналистите в
тогавашния СССР. В достъпната днес в България съветска преса от периода след
1984 г. до разпадането на Съюза и структурите на Източния блок през 1991 г., на
въпроса за етническото напрежение в България не е отделено специално място. Чак
през 1987 г. главният редактор на
списание „Огоньок” Виталий Коротич в рамките на по-общ разговор изказва
принципна готовност да публикува материали, свързани с българските спорове с
Турция и признава, че за неговите читатели в СССР ще представлява интерес да се
запознаят по-отблизо с проблема[2].
Но като цяло се създава впечатлението, че тази тема остава извън полезрението
на съветските журналисти на фона на стремежа към широко пропагандно отразяване
на общите успехи и недостатъци на „перестройката” на местно ниво и срещите на
най-високо равнище Изток-Запад.
Не
така стоят нещата обаче, ако се прегледа западната преса от втората половина на
80-те години. Печатът в САЩ, а и в някои държави от Западна Европа, изобилства
от обвинения срещу България в драстично нарушение на човешките права на
българските мюсюлмани. На този фон, макар и не директно, се
прокрадва намекът за евентуално наличие на „съветска инициатива“ в действията
на българската страна. Още през 1985 г. се появяват някои заглавия на статии,
чиито автори целенасочено се стремят да докажат, че българското партийно и
държавно ръководство действа „подобно на Москва“[3].
За целта се цитират изказвания на турски учени, представящи данни за
нарастването на мюсюлманското население в България, като се прави опит за
сравнение с аналогичната демографска тенденция в СССР, където според
изчисленията броят на изповядващите исляма нараства три или
четири пъти по-бързо от този на славяните. В подкрепа се привеждат и мнения на
експерти от РАНД Корпорейшън[4].
Сравнението
с демографската ситуация в СССР е интересно, но доколко то води до пряка
асоциация с българския „възродителен процес”, е друг въпрос. Обяснението на
мотивите, довели до решението за насилствена смяна на имената и масовото
изселване на българските мюсюлмани в сложния вътрешен и международен контекст
от втората половина на 80-те години, вече повече от две десетилетия поставя на
изпитание усилията на политолози, историци и представители на различни
обществени организации. Официалната версия на българските управляващи за ролята
на външния фактор при решението за „възродителния процес“ е, че поради
зачестилите терористични прояви и пропагандата на Турция се е наложило да бъдат
предприети радикални мерки за защита на националната сигурност на България[5].
В спомените на тогавашния министър на външните работи Петър Младенов се
прокрадва и допълнителна версия. Той търси обяснението за случващото се в някои
черти от характера на Тодор Живков, който се опитвал да имитира
националистичната политическа линия на Николау Чаушеску[6].
Деликатността
на въпроса за държавната политика към населението с мюсюлманско вероизповедание
предполага търсенето на аналогия между България и СССР да се възприема само
като още един и то доста спорен нюанс към неговите възможни обяснения. За
представителите на западните средства за масова информация обаче е
важна медийната сензация. Затова за тях е трудно да повярват, че „най-верният
съветски сателит” България би могла да вземе самостоятелно
решение по такава сериозна тема без знанието и предварителното одобрение на
Москва. Разсъждавайки в рамките на конфронтацията Изток-Запад, те предпочитат
да разглеждат съпротивата на българските мюсюлмани като проява на дисидентство
срещу режима, а репресиите на правителството като поредното потвърждение, че едно комунистическо управление не може да
съществува без периодични прояви на масово и грубо нарушение на човешките
права. Така се ражда тезата за „съветската връзка“, защото е необходимо да бъде
намерен поредният пропаганден коз срещу България, лансиран в
контекста на Студената война.
Версията
за „задкулисната намеса на Москва” се оказва най-удобна и достатъчно
убедителна, особено в атмосферата на нажежени политически емоции непосредствено
след падането на режима на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. Такава тя остава
и до днес. В светлината на продължаващото проучване на новоразсекретени
документи на настоящия етап бихме могли да я отхвърлим, тъй като в българските
и в достъпните съветски архиви не се откриват факти в нейно потвърждение. Тя не
се потвърждава и при прегледа на наличната съветска преса от „перестроечния”
период. Събраните материали по темата водят до заключението, че косвената
отговорност за появата на подобна теория през втората половина на 80-те години
на ХХ век принадлежи по-скоро на западните средства за масова информация и е
резултат от стремежа за създаване на подчертано негативен международен образ на
СССР и на България като най-лоялен негов съюзник.
[1] По време на срещата на Тодор Живков и Михаил Горбачов на
конгреса на КПСС през февруари 1986 г. Горбачов отправя скрита критика към
политиката на „възродителния процес“ като подчертава, че е важно България „да съдейства за формирането на климат на
добросъседски отношения на Балканите...“. - ДА на МВнР, оп. 43-4, а.е. 97, л. 9; В рамките на различните международни форуми по правата на човека
представителите на СССР, както и на другите социалистически страни „нито публично, нито в личните си контакти”
изказват подкрепа за българската позиция спрямо Турция - ДА на МВнР, оп. 45-1, а.е. 11, л. 2
[2]
Темата е засегната по време на срещата на българския посланик в Москва Георги
Панков с главния редактор на сп. „Огоньок“ Виталий Коротич на 18 септември 1987
г. – ДА на МВнР, оп. 44-1, а.е. 56, л. 8.
[3] „Подобно на Москва, България се бори
с нарастващото мюсюлманско население“ („Like Moscow, Bulgaria contends with rising Muslim population“), The Christian Science Monitor, February 22, 1985, p. 17.
[4] В цитираната статия са посочени статистически данни на
РАНД Корпорейшън, според които „турското малцинство” в България към 1985 г.
наброява почти 2 млн. души.
[5] Антибългарската кампания в Турция е свързана със засилена
пропагандна и разузнавателна дейност на територията на България и е подкрепена
с военни маневри в непосредствена близост до българо-турската граница – вж.
по-подробно във: „Възродителният процес”. Международни измерения (1984 – 1989).
Сб. документи. Т. II. Съст. И. Баева, Е. Калинова. С., 2009, док. № 401, 517-519; док. № 406, 536 – 538; док. № 467, 676 – 677; док. № 474, 698-700. В
този контекст трябва да се разглежда и скептичната позиция на българското
държавно ръководство по време на състоялите се през 1987 г. обсъждания относно
необходимостта от съкращаване на въоръжените сили и конвенционалните оръжия,
както и за приемането на нова военна доктрина на Организацията на Варшавския
договор. – Баев, Й. Системата за
европейска сигурност и Балканите в годините на Студената война, С., 2010, 368 –
369.
[6] Става дума за репресивната политическа линия по
отношение на националните малцинства в Румъния (унгарско и българско) на
Николае Чаушеску. Петър Младенов отделя специално място в спомените си на
влиянието, което Н. Чаушеску, като личност и като политик, оказва върху
поведението на Тодор Живков – Младенов, П.,
Животът – плюсове и минуси, С., 1992, с. 152, 158-159, 164. Тук трябва да се
подчертае също, че освен от Чаушеску, Живков вероятно възприема определени идеи
и от ген. Ярузелски при използването на националистическата карта за
стабилизиране на своите позиции. – ДА
на МВнР, оп. 43-4, а.е. 97, л. 13.
Няма коментари:
Публикуване на коментар