Михаил
Горбачов е политическият лидер, който ще остане в историята на XX век със своя
принос за трайното остлабване на напрежението в международните отношения и
прекратяването на Студената война със средствата на дипломацията. Но факт е
също така, че провъзгласеният от него курс на «перестройка» не довежда до
очакваните от съветското общество резултати, свързани с по-нататъшното развитие
на социалистическата система на управление. Вместо това се стига до
разрушаването на Съветския съюз като държава, на Източния блок като
междудържавно интеграционно формирование, социализмът окончателно загубва
своята привлекателност като идеология със световно влияние.
Днес,
двадесет години след разглежданите събития, в историческата наука както на
Запад, така и на Изток, постепенно се налага мнението, че политиката на
преустройство в СССР през втората половина на 80-те години на отминалия век
носи значителни негативни последици за една немалка част от европейския
континент. Мненията варират и се разминават по въпроса дали съветското
ръководство е имало предварително подготвен конкретен план, предвиждащ крайната
реализация на точно такива резултати. Във всеки случай обаче, каквито и да са
били истинските цели на Горбачов, е трудно да си представим, че ръководителят
на една от двете световни суперсили се е стремял умишлено да се превърне в
президент без страна, в политик без партия и, колкото и условно да изглежда
това от гледната точка на XXI век – в социалист без социализъм.
В опита
си да обяснят, а и да оправдаят осъществявания от него политически курс, редица
съвременици и анализатори твърдят, че поемайки властта, Горбачов наследява
страна, която вече е в състояние на разрастваща се икономическа криза. Според
тях това налага спешното провеждане на радикални реформи. Достъпните
статистически данни обаче говорят друго.
По основните икономически критерии и показатели – инфлация и обща стабилност на
икономиката, към 1985 г. Съветският съюз изглежда доста далеч от състояние на
криза. Независимо от наличието на различни проблеми, личното потребление на
неговите граждани през периода 1975 – 1985 г. непрекъснато нараства, а
жизненото равнище е някъде между 1/5 и 1/3 от това на САЩ[1].
Наистина, в икономическата област се наблюдават и недостатъци. Те са свързани
предимно с несъвършенства на системата на планиране, свръхцентрализация,
разточителство на ресурсите, дългосрочните отрицателни демографски
последици от Втората световна война. В резултат се проявяват определени
симптоми на спад в икономическия растеж, които се преплитат с нерешените
въпроси на политическия живот, създавайки към средата на 80-те години повод за
преосмисляне и промени. По това време в КПСС се обсъжда необходимостта от
реформи. Но застаряващото ѝ и корумпирано ръководство се оказва неспособно да
предприеме конкретни действия в тази посока. Тогава на политическата сцена
излиза Михаил Горбачов.
Горбачов
поема поста на държавен ръководител през март 1985 г., след като за кратко
време на тази длъжност се сменят трима генерални секретари на КПСС. Освен че е най-младият
член на Политбюро, той е и първият партиен лидер след Ленин със завършено висше
образование, като при това може да се похвали с две дипломи - на юрист и
специалист агроном. Образованието и проявената обществена активност му донасят
бърза популярност. В това отношение му помага лозунгът за осъществяване на
приемственост с политическата линия на неговия предшественик Юрий Андропов. В
първия си доклад като генерален секретар на КПСС, изнесен на пленума на ЦК през
март 1985 г. под заглавие „Нашият курс остава неизменен”, той пряко се обръща
към призивите на Андропов[2].
Все в този дух, характерен за речите, изказванията и интервютата му от
периода 1985-1986 г., Горбачов формулира своите вътрешнополитически
приоритети. Те включват „повишаване” на ръководната роля на партията и строгото
съблюдаване на идеологията. В този контекст се извършват сериозни кадрови
промени, в хода на които Горбачов се обгражда със
„свои хора” и стабилизира позициите си в КПСС. Вътрешнополитическото му
укрепване във властта създава необходимите предпоставки за постепенното преформулиране
на приоритетите и в областта на външната политика.
Външнополитическата
дейност е особено емблематична за управлението на Горбачов. Подобряването на международния престиж на Съветския
съюз, свързано с постигането на „разведряване” със Запада
се превръща в основен елемент на неговата партийна програма[3].
По време на XXVII конгрес на КПСС през 1986 г. са предприети серия от
компромиси със западните правителства за постигане на истинско мирно
съвместно съществуване и засилено икономическо сътрудничество.
Диалогът
със Запада при управлението на Михаил Горбачов е определян като безпрецедентен
за цялата външнополитическа история на Съветския съюз[4].
Декларациите по въпросите на разоръжаването
и по икономическите проблеми, които той прави на срещите на високо равнище с
американския президент в Женева (1985 г.) и Рейкявик (1986 г.), както и в речите си пред ООН на 7 декември
1988 г., пред държавните ръководители на Г-7 и пред Съвета на Европа през 1989 г., постепенно превръщат съветския лидер в ценен партньор за преговори в
процеса на изграждане на нов световен ред[5].
Политическата
подкрепа, която Горбачов получава от Запад, издига ролята на външния фактор за
формирането и провеждането на цялостната му политическа линия. Именно влиянието
на този фактор създава предпоставките за т. нар. «завой надясно»[6],
осъществен през периода 1987-1991 г, когато КПСС започва мащабна кампания за
преустройство на системата на социализма.
„Завоят надясно” представлява същината на придобилия
популярност съветски термин „перестройка”[7].
Обявена официално като държавна политика по време на Януарския
пленум на ЦК на КПСС през 1987 г., „перестройката” може накратко да се определи
като втора радикална фаза на реформите на Горбачов. Основен елемент в
процеса на нейното провеждане е „гласността”, която е
замислена като средство за обществен, надпартиен политически контрол[8].
„Гласността” обаче дава възможност за широка
критика срещу управлението на КПСС и скоро създава благоприятна почва за насаждане на омраза към цялата система на социализма в СССР. На
19-тата конференция на КПСС, открита на 28 юни 1988 г., към екипа на Горбачов и
в частност към Александър Яковлев, който бързо придобива популярност като
„идеолог” на „перестройката”, са отправени сериозни обвинения, че
провежданата политическа линия е «лишена от ясни
цели и перспективи и, разрушавайки старото, не създава нищо ново»[9].
Поводът за подобни обвинения е усложняването на обстановката в страната. Още към края на 1986 г. започва да става ясно, че в развититето на процеса на
„перестройка” има огромно несъответствие между
планове и реалност. Финансовата политика на правителството предизвиква бюджетен дефицит. През 1988 г. за пръв път през изминалите 40 години
е отбелязан общ осезаем скок на цените. През следващата година ръстът на
инфлацията достига 20 %, а стоките за широко потребление изчезват от
магазините.
В
началото на управлението на Михаил Горбачов никой не очаква подобен краен
резултат[10].
Напротив, както у местните, така и у чуждестранните наблюдатели се
създава впечатлението, че новото съветско ръководство наистина повежда страната
към преодоляване на негативните тенденции и усъвършенстване на социлизма. Провалът на „перестройката” обаче започва да става все
по-очевиден, когато общата криза в СССР поражда сериозни сигнали за
политическо отцепничество на национална основа. От есента на 1988 г. до лятото
на 1990 г. парламентите на Естония, Литва, Латвия и Молдова декларират държавен
суверенитет. На 12 юни 1990 г. и парламентът на Руската федерация приема
Декларация за суверенитета на Русия. Разцеплението в държавата е повод за
разцепление и в КПСС. Постепенно се оформят два центъра на държавната власт –
лагерът на консервативно настроените сили в партията и лагера на „демократите”
от създадената през януари 1990 г. „Демократична платформа” в рамките на
комунистическата партия, чиито лидер, Борис Елцин се ползва с широка обществена
подкрепа.
Положението на Михаил Горачов като държавен ръководител
се усложнява допълнително, когато през март 1990 г. той е избран за президент
на СССР и всички започват да търсят отговорността за разрастващите се проблеми лично
от него[11].
Постепенно и западните му покровители оттеглят политическата си подкрепа, тъй
като откриват в лицето на опонента му Борис Елцин много по-перспективен
проводник на демократичните идеи. Това променено отношение изиграва ролята на
катализатор на събитията, особено след опита за преврат от август 1991 г.
Съветският съюз прекратява официално своето съществуване
като субект на международното право и геополитическа
реалност на 8 декември 1991 г. с подписването на споразумението за създаване на
Общността на независимите държави (ОНД). За 74 години история държавата и
нейното многомилионно и многонационално население преживява революция,
гражданска война, чуждестранна интервенция, тоталитарно управление, отечествена
война, икономически подем и застой, за да се стигне до опити за преустройство и
окончателно разпадане.
Въпросът защо се проваля политиката на Горбачов е един от
най-често задаваните в историческата наука. Дискусиите по тази тема
продължават. Всъщност, „перестройката” претърпява неуспех по-скоро във
вътрешнополитически контекст. В областта на външната политика тя може да бъде
критикувана дотолкова, доколкото предизвиква разпадането на интеграционните
структури на Източния блок – СИВ и ОВД. Същевременно не може да не се признае
заслугата на Михаил Горбачов за намаляване на продължилото с десетилетия
напрежение в диалога Изток-Запад и, в крайна сметка, за безкръвния изход от
Студената война, макар и с цената на доброволното поражение на съветската
държава. В сферата на международните отношения това е безспорно ново начало и
не случайно Горбачов получава Нобелова награда за мир.
Доколко това развитие на събитията е било предизвестено?
За предварителен план на «перестройката», формулиран като такъв от самия
Горбачов, предвиждащ ясни и конкретни реформи, които са се провалили, е трудно
да се говори. Самият Горбачов отрича да е действал по план и подчертава, че в
определен момент нещата са приели „измеренията на неконтролируем
процес”[12]. Днес
съществуват различни хипотези, които се опитват да обяснят защо и как идеята за
преустройство на социализма постепенно се изражда до икономическа, политическа
и социална криза. Част от изследователите се опитват да оправдаят Горбачов,
докато останалите продължават да търсят у него пряката персонална отговорност.
Всъщност се оказва, че към края на 80-те години в СССР отсъства политическа
воля за запазването на социализма като система на управление. По това време в
самата КПСС вече са се сформирали значителни по влияние и численост кръгове, за
които е много по-изгодно политиката и икономиката да се либерализират и да се
въведат принципите на капиталистическия пазар. Доказателства в тази посока на
разсъждения се съдържат в изготвените по поръчение на Александър Яковлев
стратегически анализи, разработени от Института за икономика на световната
социалистическа система, Международния отдел на ЦК на КПСС, Министерството на
външните работи на СССР и КГБ. В посочените документи се изброяват очакваните
последици от политиката на преустройство: «ръст на инфлацията», «понижаване на
жизнения стандарт», «нарастващо недоволство от съществуващата ситуация в
сферата на снабдяването със стоки»,
«морална криза»[13].
Настина, анализите са ориентирани предимно към сферата на външната политика и
засягат отношенията на СССР със сателитните държави от Източна Европа. Но от
тях става ясно, че висшите ръководни среди на КПСС през онези години са имали
доста ясна представа до какво може да доведе политиката на реформиране на
системата. И са заели удобната позиция да приемат последиците като неизбежни.
Може да
се направи изводът, че «перестройката» като политическа концепция просто е
трябвало да подготви трансформирането на съветския социализъм в пазарна
икономика и демокрация от западен тип. Следователно, въпросът за нейния
евентуален предварителен план и предизвестен провал трябва да се разглежда в
едно по-различно измерение – а именно, че е било запланувано реформите да се
провалят[14].
Горбачов е по-скоро оръдие, отколкото инициатор в тази задкулисна игра, в която
са замесени тайните служби и отделни партийни функционери. Затова и самият той
бива отстранен от властта именно в момента, когато политическата му роля в разработения
от други сценарий окончателно се изчерпва.
[1]
Michael Ellman and Vladimir Kontorovich, The Destruction of the Soviet Economic
System, New York and London, 1998, p.
12, 30, 31, 35, 38.
[2]
Mikhail Gorbachev, Our Course Remains Unchanged: Peace and Progress, Moscow,
Novosti Press, 1985, p. 14-15.
[3] Тошкова, В., Дирижираният крах на
европейския социалистически Изток в края
на ХХ век, В: Сб. "Проблемът Изток - Запад. Историческа перспектива.",
2003 г., с. 541
[5] Jack F. Matlock, Jr., Reagan and
Gorbachev. How the Cold War Ended, New York, 2004, p. 147; George P. Shultz, Turmoil and Triumph: My Years as Secretary of State, New York, 1993, p. 702
[6] Киърън, Р, Кени, Т., Предаденият социализъм. Разрушаването на
съветската система. Вътрешни обществено-икономически фактори 1917 - 1991, с. 199
[7] Горбачев, М.С., Перестройка и новое
мышление для нашей страны и для всего мира. В: Горбачев, М. С., Собрание
сочинений, М., 2009, T. 8, с.
19-57
[8] Киърън, Р, Кени, Т., Цит.съч., с. 178
[13] Тошкова, В., Цит. съч. с. 547-549
Няма коментари:
Публикуване на коментар